Д-р Майкъл Бърнард Бекуит е създал хиляди програми за бездомни и

Д-р Майкъл Бърнард Бекуит е основал хиляди стратегии за бездомни и тяхното изхранване, хора изпаднали в недружелюбност и лишени от независимост дружно с техните фамилии. Освен това е огромен покровител на естествените запаси на планетата. В международен мащаб е построил и подържа домове за сираци и оживели деца от грозните опустошителни войни, който се водят в целия свят и битката със СПИН.

Заедно с внука на Махатма Ганди – Арун Ганди е съосновател на организация от международен мащаб – „ Сезони на Населението “. През 1986 година основава своята организация и дружно с нея спомага за разбирателството сред религиите, цвета на кожата и умствените качества на хората по целия свят. От тогава той изповядва сред набожен разговор – прекрасно съдействие в което се сплотяват бели, черни, червени и жълти от целия свят.

Д-р Бекуит участва в култовата книга и филм „ Тайната “. Автор е на няколко книги отличени със златни медали на влиятелни конгреси: „ Духовно избавление “, „ Вдъхновения на сърцето “, „ Манифест на мира “.

Духовното съзряване е обвързвано с разбирането, че сме тук, с цел да се настроим в естетика с еволюционния подтик, ръководещ вселената, който е безконечен, умишлен и се стреми да се изрази посредством нас. Нищо в никакъв случай не остава статично – всичко, което съществува, очевидно се стреми да стане себе си в по-пълна форма.

Моделите на мислене и деяние се развиват в хода на живота. Едни от тях ни оказват помощ, до момента в който други работят срещу нас – но всички те въздействат върху качеството на живота и взаимоотношението ни със света. Ако почтено се вгледаме в моделите на всекидневието си, ще видим по какъв начин от момента, в който отворим очи, досега, в който си легнем, действаме на основата на един неизменим принцип – повторението. Когато спим задоволително дълго на едната половина на леглото, тя става „ моята страна “. Дори да спим сами, отново си имаме „ моя страна “.

Осъзнаем ли моделите, които сме основали, можем да ги преразгледаме и да предприемем промени, в случай че се постанова – или да го създадем просто с цел да поддържаме мозъка си еластичен и да упражняваме умишлено способността си да вършим избор.

Еволюиралият човек благодари за живота, за разсъдъка, обитаващ неговия физически храм и природата, за всичко това, което множеството хора даже не виждат, погълнати от всекидневието си. Благодарността е израз на покорност – признание, че още преди да сме го поискали, положителното ни е обещано.

Благодарността включва и почитание към това, което егото би нарекло „ неприятни вести “, предизвикателните условия, идващи в живота, с цел да ни разсънят. Хората, които не осъзнават светостта на всички проявления на съществуванието, живеят с цялостна настройка на недоволство, самосъжаление и опрощение и интензивно се стремят да трансформират нещата и хората, които ги заобикалят, вместо да трансформират себе си.

Еволюиралият човек дава, с цел да живее, до момента в който не стартира да живее, с цел да дава. С все по-дълбокото схващане на вселенския закон той се научава да прави това, с цел да усеща вътрешното благосъстояние.

Едно съревнование, в което си заслужава да участвате, е даването на амнистия, тъй като еволюиралият човек постоянно се стреми да елементарни пръв. Когато ни липсва това схващане, ние оставаме глухи за шепота в сърцето, който ни споделя: „ Прости им, тъй като не знаят, що вършат “.

Когато отхвърляме да извиним, това демонстрира обвързаност към потребността да бъдем прави, а също и некадърност да извиним на самите себе си. Силата на прошката носи избавление, тъй като разчиства пътя за притока на положително в живота ни. Тя е един от главните фактори за трансформацията както в нашия, по този начин и в живота на други хора.

Еволюиралият човек схваща, че из цялата тази необятна галактика се случва едно – празненство; и това космично тържество ще откриете в себе си, когато осъзнаете,че животът не е проблем, който би трябвало да бъде решен, а свещенодействие, което да бъде изживяно.

Когато сме затънали в даден проблем, ние сме като неизлюпеното пиленце. Колкото повече то пораства, толкоз по-тясна и мръсна става вътрешността на яйцето. Бог не се намесва, с цел да „ позволи “ казуса на пиленцето – решението към този момент е заложено в зародиша на неговото битие и то употребява човката си, с цел да излезе, когато се е развило задоволително, че да живее отвън черупката. Същото се отнася за нас – всичко, което ни е нужно, с цел да излезем от което и да е предизвикателство, е към този момент в нас и чака да го активираме, като поемем отговорност за себе си.

Нашите човешки проблеми символизират областите, в които сме призовани да израснем, да „ пробием черупката “ на остарялата парадигма. Ето за какво, когато се намираме в предизвикателна обстановка, в случай че единствено спрем и си напомним, че сме благословени с разсъдък, мъдрост и вътрешен покой, ще се свържем с това измерение в себе си, което знае, че проблеми няма – има единствено човешка невроза, която може да бъде излекувана чрез духовно прозрение.

Еволюиралият човек се приема и не се пробва да бяга от себе си или да бъде някой различен, като му подражава. Той има религия в упътванията на вътрешния глас и знае, че до момента в който те го водят там, където към момента му следва да израства, той си остава неповторимо прелестно изражение на Безкрайното. Еволюиралият човек не се обръща към външния свят, с цел да види в очите му увещание, че е заслужен и одобряван.

Целият ви живот може да мине в опити да убеждавате хората, че сте симпатични, стойностни и надарени. Затова вместо да говорите на света, обърнете се към себе си. Дори целият свят да ви възхваля, в случай че нямате вътрешното удостоверение, което идва с осъзнаването на своята изначална добрина, вие сте изгубили личната си благословия.

Когато спрете да пилеете време, с цел да убеждавате близките, че сте почтени, ще усетите енергийния прилив, който ще можете да вложите в опознаване на своята естествена добрина. Колкото повече говорите със себе си и се вслушвате във вътрешния си глас, вместо да зависите от отзивите на хората, толкоз повече ще се уверявате, че външният свят отразява тъкмо вътрешното споразумение, което имате със себе си във връзка с своята същина. Запомнете, че еволюиралият човек приказва на себе си, а не на света.

Еволюиралият човек няма потребност от драматизъм, с цел да знае, че съществува. Той е схванал, че е безсмислено да бъде непрекъснато в центъра на някоя рецесия – била тя същинска или мислена – само и единствено да се усеща жив или да получи вниманието, което желае. Престанал е да повтаря мантрата „ Изживявам драма, значи живея “, тъй като тя не му прави работа. Еволюиралият човек не саботира личното благополучие, като самичък си основава спорове.

Обърнете внимание на това по какъв начин мозъкът стартира да бърбори и да написа трагични сюжети за хора и житейски обстановки, които даже не са ви се случили. В своето самомнение егото непрекъснато се стреми да се пази, като ни кара въображаемо да сътворяваме „ евентуални “ диалози и да упражняваме своите реплики. Ето по какъв начин задвижваме механизма на драмата и замаяни от въздействието й, сами си предизвикваме главоболие и разочарования. Колкото по-често вътрешният наблюдаващ разпознава мислите, които задействат този развой, толкоз по-способни ще сте да внасяте в него възприятие за комизъм и да пренасочвате мозъка към сегашния миг и една по-ведра настройка.

Еволюиралият човек знае, че същинското благополучие не може нито да се купи, нито да се продаде. То не може да ни бъде наложено, нито пък ние можем да го наложим на другите.

Еволюиралият човек знае, че незаетостта е един от най-скъпоценните блага, които може да си даде. От персонален опит той е изпитал укрепването на своята духовна коренна система, когато приключи всякаква външна активност и си разреши просто да бъде. Този застой му носи нови прозрения и откровения, защото в него дискурсивният разум забавя несекващото си бръщолевене. Може би нищо друго не пречи на незаетостта ни по този начин, както самите ние.

Човек не може да чака да промени външните условия, в случай че вътрешно си остава същият. Егото обаче ни споделя, че единствено в случай че някак успеем да променим другите или това, което ни нервира в обкръжението ни, няма за какво самите ние да поставяме старания. Този шарлатанин, егото, употребява доста техники и да вземем за пример може да се опита да ни убеди, че като стартираме нова работа или нова връзка, най-сетне ще намерим мир. Ако се преместим в нов град, ще бъдем изцелени от географската смяна. Новите другари, сътрудници и новият ни началник ще ни оценят по достолепие. Дори да съумеем да подобрим дадена външна обстановка и да спечелим краткотрайно облекчение, в реалност никаква промяна не е настъпила. Рано или късно би трябвало да се надигнем пред това нещо в нас, от което сме бягали. Това се назовава мъдростта на безизходицата.

Вселената непрекъснато ни подканва да излезем от филмовата лента на живота си и да приемем своята основна роля в първокласен филм — ролята на същинския си Аз. Докато седим в своята вътрешна прожекционна и следим изменящите се фрагменти, може би се чудим каква в действителност е ролята ни на тази голяма житейска сцена.

Един сигурен знак за прогрес е, че към този момент не се възгордяваме от похвалите, нито униваме, в случай че ни подлагат на критика. Няма по какъв начин да приемем персонално и позитивното, и негативното, когато сме осъзнали, че една от функционалностите на егото е да изисква внимание, с цел да продължава да усеща съществуването си. С все по-отслабващата му хватка виждаме, че похвалите и укорите не ни засягат по този начин, както преди.

Вторият знак за прогрес е лекотата, с която откровено прощаваме на себе си и на другите. Обидата, ненавистта и желанието за възмездие отстъпват пред състраданието и готовността да извиним. Не отдаваме огромно значение на потребността да бъдем прави и в действителност започваме да изпитваме признателност към тези, от които сме се почувствали засегнати, защото те ни разкриват в кои области към момента сме привързани, стремим се към надзор и се противопоставяме на смяната. Освен това оставяме другите да бъдат себе си, без да изпитваме потребност да ги поправяме и манипулираме. Вече не имаме вяра, че те са пристигнали на този свят, с цел да ни допълват и да ни вършат щастливи, тъй като разбираме, че никой не може да е причина за щастието ни и никой не принадлежи другиму.

От персонален опит знаем по какъв начин дисциплината постоянно провокира в нас автоматизирана опозиция. Самото звучене на думата не ни харесва, може би тъй като я свързваме с ранното ни образование и обучение. Една здравомислеща визия за нея обаче ще ни бъде изключително потребна в областите, в които сме решени да се променим. Дисциплината е практическо изражение на обич и почитание към себе си и води към независимост.

Всеки от нас има избор да включи дисциплината на свободата в сюжета на всекидневието си – и ще постъпи умно, в случай че го направи, защото сходна процедура укрепва духовния гръбнак. Както следваме дисциплината, нужна, с цел да реализираме професионалните си цели, по този начин би трябвало да се отдадем на онази, която благоприятства духовното ни търсене. Понякога обаче, стане ли дума за духовна дисциплинираност, егото се наежва, тъй като се усеща провокирано, даже застрашено в своето пълновластие. То неправилно счита, че свободата значи да прави каквото изиска и когато изиска. Надутото его не желае да бъде разкрита същинската му същина на създател на функции, основаващи се на страха и илюзията за аз, обособен от Цялото.

В възприятието си на характерност знам, че съм неотделен от Цялото. И знаейки, че съм неотделен от Цялото, декларирам, че имам всичко, което ми би трябвало, на всяко равнище от моето битие. Усещам наличието на божествения покой, божествения ред, изобилието, здравето, жизнеността и сигурността, на хармонията и съзидателността.

По завещание не можем да получим неща като егоизма и коравосърдечието – или пък щедростта и състраданието. Въздействат ни обаче мисловните модели, убеждения и привички, присъщи за фамилната среда, в която израстваме, и обществените институции, чиято цел е „ приобщаването “ на индивида. Тези неща се наследяват не по кръвен път, а по свойствени мисловни пътища. Именно това е смисълът на библейското изказване „ за беззаконието на бащите санкционира децата “.

В своя молитвен живот доста хора демонстрират един тип „ духовна нервност “. Те имат вяра, че Бог седи на престол в парадайса с едничката цел да ги засипва с благословии под формата на изпълнени стремежи. Когато обаче не получат претенции отговор, тези хора губят религия. Ако би трябвало да бъдем почтени, ще признаем, че от време на време молитвите и утвържденията ни са по-скоро капризно тропване с крайник, лишено от духа на себе — предаване и поемането на персонална отговорност.

Целта на човешкото ни олицетворение е да разкрием божествените качества, които притежаваме, и да разсеем всякакво възприятие на обособеност от силата, наличието и любовта на Духа. От нас зависи дали ще останем под тиранията на трендовете, или ще поставим нужните старания да реализираме съзнанието на наблюдаващ на своя същински Аз. Себереализацията не може да ни бъде натрапена.

Сигурно сте чували или чели, че американците са най-забавляваните хора на планетата и доста по-добре знаят какво закусват звездите, в сравнение с какво има в личната им закуска. Тиранията на трендовете е повсеместна. Те пазарят не толкоз тъй като в действителност имат потребност от нещо, а водени от несъзнателното предпочитание да желаят. Хората толкоз постоянно просто желаят да желаят нещо, че обикалят магазините с вярата нещото да им се разкрие, да скочи от рафта и да разгласи: „ Аз съм това, което искаш да искаш! “ Така се пропуща главното – всъщност това е копнежът на духа, търсещ вътрешно задоволство.

Започнете умишлено да прекъсвате съглашението си с посредствеността, която характеризира тиранията на трендовете. Проумейте, че основателите на трендове не заслужават вашето удивление и подражателство. Освободете се от упованията на обществото към вас.

През по-голямата част от времето обаче ние живеем във филм и имаме визия за живота, друга от самия живот. Когато на егото му стане скучно, умишлено или неумишлено търсим драма. Все отново рано или късно същинската Реалност заема мястото на филмовата версия и тогава осъзнаваме, че сами пишем, редактираме и завършваме сюжета си. Задачата ни е да играем ролята си с възторг, творчество, пристрастеност и сила и в това време да знаем, че ние сме Светлината, от която сме пристигнали и в която ще се върнем, когато минат финалните надписи на това олицетворение. Нека всички с плам и изцяло отдаване черпим ентусиазъм непосредствено от Източника и дружно участваме в танца на насладата на сцената, наречена Живот.

От „ Духовно избавление “, Майкъл Бърнард Бекуит, изд. Изток-Запад

Снимки: Michael Beckwith